Изчезваща свобода

Следващият ход на Ердоган и последиците от диктатурата

Така беше забит и последният пирон в ковчега на свободната турска журналистика и свободното слово.
Снимка:
BPost | 15.03.2016 | 13:15
A A+ A-

Следващият ход на Ердоган

 

В бъдеще историците може и да не са единодушни „кога“ е възникнал авторитаризмът в Турция, но със сигурност ще знаят „как“ той се е утвърдил. Защото има прекомерно количество документални свидетелства, които го доказват.

 

На 4 март 2016 г. в полунощ, в редакцията на вестника с най-голям тираж в Турция „Заман”, пред очите на света с полицейско насилие, сълзотворен газ и водни струи нахлуха трима синдици, назначени по чисто политически съображения. И тримата са близки до управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Това стана, след като Шести специализиран съд в Истанбул незаконно назначи синдик в редакцията на вестник „Заман“, после и на информационна агенция „Джихан“. Така беше забит и последният пирон в ковчега на свободната турска журналистика и свободното слово.

 

В Турция натискът върху медиите отдавна течеше с пълна сила. Миналата година, преди изборите на 1 ноември пак по политически подбуди беше назначен синдик в холдинга „Коза Ипек“. Сценарият беше абсолютно идентичен. Холдингът включваше в структурата си телевизиите „Каналтюрк“ и „Бугюн“, както и вестниците „Бугюн“ и „Миллет“. Няколко месеца по-късно рейтингът на телевизиите спадна, тиражът на вестниците – също, накрая въпросните медии бяха закрити. Така че властите целят не да подчинят, а напълно да унищожат опозиционните медии.

 

Вече целият свят знае, че в Турция няма свобода на словото. „Заман“ бе най-четеният опозиционен вестник, а „Джихан“ разполагаше с най-широко разпространена осведомителна мрежа. От сега нататък обаче те работят в полза на държавната пропаганда. При липсата на независими и критични медии нарушаването на правото и законите ще се разпростре върху всички звена в държавата. Това логично ще доведе до чувство за безнаказаност. Лидерът ще казва: „законът – това съм аз“. С други думи, върви се към авторитарно управление. Според специалистите, въпреки че произлиза от авторитет, определението за авторитаризъм напълно изключва демокрацията и означава прекалено голям и свързан със злоупотреби авторитет, който погазва свободата.

 

Законът – това съм аз

 

В Турция всичко се контролира от един човек, това е държавният глава. Там е налице президент, който вместо да бъде балансьор и обединител, силно мечтае за президентска република от „турски тип“. Това е неговата изпепеляваща страст. Министър-председателят също е силно зависим от думата на президента. Меджлисът напълно се съобразява с неговата воля. След като стана първият президент, избран с преки избори, Реджеп Ердоган заяви: „Управленската система на Турция вече е променена. Сега остава това фактическо положение да бъде регламентирано и с конституционни реформи.“ Когато Конституционният съд на Турция постанови освобождаването от затвора на журналистите Джан Дюндар и Ердем Гюл, президентът Реджеп Ердоган коментира решението на КС с думите: „Не зачитам това решение на КС и не го уважавам.“ С това изявление турският президент декларираше, че страната няма да се управлява със закони, а чрез указания отгоре.

 

В първите два мандата голяма част от турския народ, включително и членовете на вдъхновеното от световно известния турски интелектуалец Фетхуллах Гюлен движение „Хизмет“, подкрепиха Партията на справедливостта и развитието на Ердоган (тогава премиер), защото провеждаше демократични реформи, слагаше край на опеката на армията върху политиката и тласкаше напред Турция по пътя й към членство в Евросъюза. В интервю за „Уолстрийт джърнъл“ Гюлен заявява: „Винаги сме подкрепяли практиките, които сме смятали за правилни, и нещата, които са в съзвучие с демократичните принципи. Но заедно с това критикувахме политиките, които смятахме, че са погрешни и които противоречат на тези принципи. Ако ще се говори за някакъв съюз, то това е възможно само чрез обединяване около демократичните ценности, човешките права и свободи, не може да става дума за съюзяване с политически партии или техни кандидати. По време на референдума за нова конституция през 2010-а заявих, че ако демократичните реформи, предприети успоредно на условията за членство в Европейския съюз, бяха направени от Народнорепубликанската партия, щях да подкрепя и тях.“ От думите на Гюлен става ясно, че той не е поощрявал ПСР по принцип, а в името на принципи.

 

От друга страна, става все по-невъзможно за Турция да скрие острието на антидемократичното си копие в колчана на Европейския съюз. Начело с италианския премиер Матео Ренци, френския президент Франсоа Оланд и председателя на Европарламента Мартин Шулц настояват в споразумението, което ще се подпише с Турция, да бъде вписано и „зачитането на свободата на словото“. Разбира се, независимо какъв ще бъде заключителният акорд на политическия валс на Брюксел и Анкара, ясно е, че за него ще се търсят не морални, а геостратегически аргументи.

 

В такъв случай, възможно ли е Турция отново да се демократизира? Отговорът не е в полза на демокрацията. След като бяха забранени опозиционните медии, от тук нататък никоя партия няма шанс да спечели избори срещу ПСР. След опозиционните медии следващият ход на Ердоган е да насочи гнева си и към опозиционните партии. Накрая се утвърждава еднопартийна власт. Дори това да не се случи, интересните новини вече няма да идват от средите на политическата опозиция, а от сарая на Ердоган. Например, ще намерят ли сили бившият президент Абдуллах Гюл и ексшефът на меджлиса Бюлент Арънч да създадат вътрешна опозиция в ПСР. Така че Турция окончателно каза сбогом на плурализма и демокрацията.

 

P.S.

 

В България вестник „Заман“ излиза от двайсет и четири години. Изданието не е секция на истанбулската редакция. Вестникът винаги се е придържал към една умерена позиция, никога не е уронвал авторитета и достойнството на личността, винаги е отстоявал съхраняването и развиването на добросъседските отношения, толерантността, уважението към човека, приемането на индивида такъв, какъвто е, както и ценностите на свободата и демокрацията. „Заман“ – България и занапред ще продължи да добавя своята принадена стойност към ценностната система на обществото.

Последиците от диктатурата

 

 

Нашата реакция днес е разбираема и проста – шок от бруталното нарушаване на свободата на словото и на правовия ред от страна на управляващите в Турция. Потрес от безпринципния подход на ЕС, когато чиновниците дори не споменава за Копенхагенските критерии, срамежливо напомнят, че трябва да се пази свободата на словото и едновременно дават щедри обещания за падане на визовия режим, както и за ускорен преглед на предприсъединителните глави.

 

Потънаха в забрава и мълчание съдбите на арестуваните наскоро в Турция университетски учени, интелектуалци, писатели, журналисти. И дума не беше казана от европейските институции за скалъпените преди няколко години процеси срещу висши военни, полицейски и съдебни служители, за прочистването на държавната администрация. Институционалният европейски двоен стандарт е очевиден, защото на нито една друга страна (представете си Сърбия или Албания например), която е в преговори за пълноправно членство, подобни злодейства не биха били спестени, а преговорният процес би бил замразен незабавно.

 

Очевидно са необходими огромни морални и икономически компромиси в името на преодоляване на една тежка криза, която застрашава устоите и идентичността на Европа, но нима имаме увереността, че този срам ще донесе очакваните резултати? Подобни отстъпления от фундаменталните европейски хуманни и правови принципи обикновено след време се заплащат много скъпо.

 

Що се отнася до авторитарния подход на управление на Р. Т. Ердоган, както и несъобразяването със законите и демократичните свободи, то прогнозата за бъдещето на Турция е обезпокоителна. Само в най-тежки моменти от историята на страната турското общество е било така видимо сегментирано, разделено, стресирано и е възможно да се прогнозират граждански сблъсъци. Реислямизацията е процес, който напредва неотстъпно вече 15 години. За свобода на медиите и за човешките права не е възможно да се говори. Интелигенцията е уплашена и стагнирана. Диференциацията между градовете и анадолските села се увеличава, а в големите градове съществуват обширни квартали с мигранти от Източна Анадола, които се придържат към съвършено различен културен стереотип. Около три милиона бежанци от Сирия е трудно да бъдат контролирани. Трафикантите процъфтяват.

 

Какво се случва?

 

Като се абстрахираме от външните фактори, днешните вътрешни събития в Турция са многопластови, сложни, имат своята близо 50-годишна предистория. Най-напред обаче бих изтъкнала развитието и укрепването на нагласата за ревизия на кемализма. Насилствената модернизация, както и лаицизмът, са обект на преосмисляне и критика, но това не е странно, нито пък се случва само в Турция. Ние самите в България правим нов прочит на периода след Втората световна война с насилственото коопериране на земите, на принудителната модернизация и бурната индустриализация, за да огледаме плюсовете и минусите и да преосмислим отношението си. Това е доста по-сложен и драматичен процес в Турция, където на огромна територия и сред многомилионно население със сила е направен опит да се заличи идентичността на турците като наследници на Османската империя, като водещи мюсюлмани в халифата и, разбира се, като воини-завоеватели. Колеги етнопсихолози потвърждават версията, че това е най-широко разпространеният архетип на по-слабо образованите турци, без значение дали е осъзнат или не, като тяхната идентичност е замръзнала някъде в края на ХІХ и началото на ХХ век. ( Това има аналог с българското нежелание да се разделим с травматичната памет за робството.) Не би било изненадващо, при определени външни и вътрешни сътресения в Турция, големи маси от хора да бъдат увлечени в реставрация.

 

Когато Ердоган се появи на високата политическа сцена в началото на ХХІ век, външните наблюдатели затънахме в безплодния спор не е ли възможно Турция да се развива хармонично в системата на „ислямска демокрация”, така, както е съществувала задоволително, според европейските критерии, от създаването на Републиката от Мустафа Кемал и до 80-90-те години чрез механизмите и силата на „военната демокрация”. Вероятно сега привържениците на варианта за „ислямската демокрация” си спомнят с носталгия, че военните (пазители на принципите на Ататюрк) след поредния преврат спираха насилието, въдворяваха ред и предаваха до няколко месеца пълномощията на парламента и на партиите, за да организират избори и да управляват по правилата на нормалната демокрация. Оказва се, че лидерите на „ислямската демокрация” не признават подхода за оттегляне или поне за политически отстъпки, за да се нормализира и регулира общественото напрежение, а са по-склонни да използват инструментариума на пряката диктатура и терора. Впрочем, по подобен начин се развиха навремето и събитията в Иран.

 

Днешният спор между анализаторите на Турция е как да разчетат бруталното смазване и превземане на медийни и издателски комплекси, част от които са собственост на духовния водач Фетхуллах Гюлен. Преобладаващата част от изследователите приемат унищожаването на гюленистките медии като ярка демонстрация на еманципиране или недоволство от САЩ, от тяхната и на ЕС политики в Близкия изток, които не се съобразяват с визионерските планове на Турция. Имат основание да анализират в тази посока.

 

Моят поглед е по-скоро допълнително детайлизиране чрез контрапренос или рефлексия към 20-те и 30-те години на Съветска Русия и обсесията на Сталин да се освободи от опекунството, от конкуренцията и от интелектуалното надмощие на основоположниците, на теоретиците, които са негови ранни учители и по-късни съратници. Сталин успява да ги унищожи до крак.

 

И разбира се, това е опит на една овластена деспотична натура да отстрани всеки и всичко, което би му попречило да изпълни стратегическите си планове (които са негови и на близките му сътрудници, а не дневният ред на турското общество).

 

Духовният водач и неговият последовател.

 

В известен смисъл това, което се случва в Турция през последните месеци, е и историята на ученика, неговия духовен водач, по-късно съмишленик, а през последните 5-10 години посочен като нетърпим опонент и враг, и, разбира се, накрая нещата опират също така до власт, влияние и пари.

 

Когато Реджеб Тайиб Ердоган (р. 1954) през 1965 г. е постъпил в лицей за подготовка на имам хатиби, (завършва през 1973 г.) и около шестнайсет години е играл професионален футбол, неговият учител вече от години е ръководел като наследник на Саид Нурси ордена Нурджу (носител на светлината) и е развивал богословската линия  Рисале-и нур (послания на светлината). В своите ранни идейно-политически възгледи той частично започва да ревизира кемалистките принципи и се опитва да възроди старата мечта на младотурците от началото на ХХ век – обединение на всички турци/тюрки и мюсюлмани на основата на пантюркизма и панислямизма с далечната визия да се постигне супердържавата „Велики Туран” (някакво подобие на неговото учение е неоосманизмът на Давутоглу).

 

Наши приятели и респонденти интелектуалци в Турция биха искали да чуят извинение от духовния водач Гюлен за ранните му идеи и действия, както и за несъмнената му подкрепа за възхода на авторитарно устроения политик Ердоган.

 

Трябва обаче да признаем правото на един мислител и идеолог да се развива, да преосмисля и да се коригира, както и да отчетем, че той подхожда градивно поне през последните двайсет години. Факт е, че Гюлен успешно модернизира и разгръща доктрината тедждид (обновление), като убеждава последователите си, че ислямът трябва да се отърси от остарелите догми, да отговаря на съвременните реалности и на най-новите научно-техническите постижения, защото е развиваща се система. Той проповядва идеята за примиряване на религията с модерността и науката. Поради това през 90-те години нурджу вече не може да се разглежда като обикновен дервишки орден, който единствено ревизира идеите на Ататюрк и се опитва да възстанови религиозните практики, а се е превърнал в мощна организация с широка мрежа от вакъфи, училища, издателски и просветителски активности и поддръжник на средства за масово осведомяване в Турция, в Европа и на други места по света.

 

Гюлен развива и усъвършенства своите възгледи и дейности, и докато през 90-те все още неговите фондации подбират и финансират младежи, за да се обучат в Египет в ислямския университет Ал-Азхар или в други мюсюлмански страни, то по-късно преосмисля и разбира, колко по-разумно е, онези младежи, които искат да учат теология или светски науки, да се обучават в родните си страни, без да се откъсват от местните традиции и националните (дори континенталните) специфики. Мрежата от училища, част от които са светски, част от които имат статут и на вузове (вероятно наброяват над 300) са безспорен принос за образованието на младежи от пет континента, които иначе биха имали ограничен достъп до знания и образование. Качеството на обучението там не подлежи на съмнение, защото са многократно проучвани от американски и европейски специалисти по исляма, както и от многопрофилни педагози в различни европейски и други страни.

 

Превърналото се вече в международна организация „Движение Гюлен” отваря училища в над петдесет държави в Европа, Азия, Америка, Африка, Австралия и учебните програми, както и съпътстващите дейности, демонстрират способност да преодоляват успешно междукултурните различия, както и да възпитават в толерантност учениците и студентите, едновременно с усвояването на науката, световната култура и високите технологии.

 

Издателят на в. „Заман“ Фетхуллах Гюлен може да бъде цитиран с много позитивни и мъдри послания в различни сфери на живота в глобализирания свят, но ето например какво казва за сложните отношения между държавите на Балканите: „…На Балканите трябва да бъдат оставени настрана враждебните чувства, страните да се намесват във вътрешните работи на съседите си, всички възникващи проблеми да бъдат решавани чрез преговори, а общите трудности да бъдат преодолявани с делово сътрудничество…” Банално е, нали? Но го казва харизматичен мюсюлмански проповедник, който живее скромно, дори аскетично, въпреки милиардите, и е възможно да бъде чут от много хора.

 

Вероятно е много трудно за един авторитарен управител (президент) на огромна страна и многомилионно население като Турция, да се примири с критиките на опозицията, които се опират и на мощното влияние на Ходжаефенди Фетхуллах Гюлен, чийто глас на проповедник за мир и за разбирателство между религиите, се чува на всички континенти. Можем само да се надяваме, че този силен опозиционен глас в Турция ще бъде заглушен за кратко, както и да очакваме съпричастно, че в. „Заман“ в тези трудни времена ще продължи да излиза не само в Германия, но също в България, както и в другите държави, в които има добра читателска среда.

  • Добави в Svejo
BPost.bg не носи абсолютна никаква отговорност за изразените от читателите/потребителите мнения и/или коментари. Всеки читател/потребител, който публикува мнение и/или коментар под публикация/статия в BPost.bg като свободен посетител, или чрез регистрацията си от Фейсбук, декларира, че се съгласява с Общите условия за ползване на сайта BPost.bg. ВИЖТЕ ТУК!
Коментари
  • Molly
    12:34 | 6 авг.
    а я честно говоря боюсь немного ÐÂА¾Ð»Ãýию…смотре¼‘‚ÑŒ люблю, но боюсь что ударит рядом…[]madonna4ka Reply:Февраль 15th, 2011 at 04:12Я по другому увидела всю красоту молнии.[]
Напиши коментар
Коментари
Сървърите на НАП и бензиностанциите - манипулирани от хакери
Bojidar Vitanov
Сега разбрахте ли,НЕ УПРАВЛЯВАЩИТЕ КРАДЦИ ни ограбват с горивата и измамите с тях ,а ИЗВЪНЗЕМНИ ХАКЕРИ.
ГЕРБ и ДПС отварят над 5 млрд лв.дупка в бюджета, за да върнат ГЕРБ на власт
Buba Georgieva
vun ot politikata .tova e prestuplenie sre6tu durjavata i naroda .ima li prokuror v tazi durjava ili ne
ЗАТВОРИ X